Гераците II (написано за класно по литература в средното училище)
През една ранна юнска утрин, в началото на летните горещини, по прашния селски път вървеше самотен младеж. Очите му – големи, ясни, сини очи наблюдаваха с мечтателен интерес полета на птиците. Лекия ветрец, галеше щръкналата рижа коса на младежа и сякаш му шушнеше: “Захаринчо, бързай, Захаринчо, дядо ти те очаква”. Младежът усилваше ход и по добродушното му лице се разливаше широка усмивка.
В същото време в една бедна селска къщурка в близкото село, стария Герак лежеше на легло, повален от някаква коварна болест. Разтрепераните ръце на дядо Маргалак го галеха, а нежния му дълбок глас звучеше в колибата:
- Не се безпокой, дядо Йордане, ще дойде нашия Захаринчо, ще видиш, ще дойде. Думат хората – важна личност бил – доктор. Ще дойде и завчас ще те изцери. Ти не се кахъри.
- От твоите уста, в Божиите уши – глъхнеше разтреперания глас на стария Герак – дано си прав. Само ти си ми останал на света. Изгубих вяра в хората. Като че ли светът отива на зло. Собствените ми деца ме ограбиха. Погубиха Елка – тази добра душа. Разпокъсаха земите ми, отритнаха ме.
- Ти не бери грижа дядо Йордане, тях съдбата ги наказа. Ей на, Петър се пропи, целият си имот по кръчмите пропиля и после изчезна нейде по широкия свят. На Божан пък, държавата му национализира земите и сега проклетникът чезне от мъка и само по кръчмите седи. Павел, Бог да го прости, се помина миналата есен, от оная срамна болест, която навлече на жена си. Има справедливост на таз земя. Йовка – красива мома стана – здрава, силна, напета. Ей на – сгоди се за най-харния момък в селото. Господ не забравя. И на теб ще помогне…
На вратата се почука. Дядо Матей се изправи бавно и закрета да отвори:
- Добър ден, млади господине. Какво желаете?
- Здрасти, дядо Матей, колко се радвам, че те виждам.
- Захаринчо, ти ли си бе? Не можах да те позная, чедо. Толкоз си пораснал, разхубавил си се, я какъв напет момък си станал. Я, на на, влез де, влез. Ха така. Дядо ти те очаква.
- Захаринчо, чедо – по коравите, обрулени от вятъра селски бузи на дядо Йордан, се търкулнаха няколко едри сълзи – дочакахме най-сетне такава радост!
- Дядо, болен ми се виждаш… Ха, та тя нищо и никаква треска била. Не се тревожи, то от възрастта. Сега ще я изгоним, проклетницата… После в село ще остана да живея, на теб да помагам. И нов бор ще посадя…
Бе станало пладне. Гласовете на жетварките се носеха високо, на талази, на талази, в кристалния въздух. Птиците пееха, радостен детски глъч огласяваше селото. По светло синьото небе, нямаше ни едно облаче. Всичко предвещаваше един хубав ден.
Автор: Секретко, 02.06.1994
п.п. Снимката е взета от Интернет