Исус е представен като безценен скъпоценен бисер, за който човек когато го намери и продава целият си имот само и само да може да го купи.
 
Гераците II – предисторията

Гераците II – предисторията

Гераците II – предисторията

На разказа ми Гераците II, учителката по литература ми беше написала следните напълно основателни забележки:

“Не си съобразил някои особености – старият Герак умира наскоро, след като Петър отвежда Захаринчо в града. Как Захаринчо успява да се изучи?”

Даа, аз бях чел Гераците преди доста време, но не си бях направил труда да си го припомня преди класното по литература и бях позабравил историята, та бях забравил че в оригиналната повест написана от Елин Пелин Герака умира, ами сега? Учителката е права, но аз няма да си оставя магарето в калта, трябва да измисля нещо… И така възникна “Гераците II – предисторията”. Това е липсващото звено между Гераците и Гераците II, и дава отговор на въпросите на моята учителка.

“Да се разсъждава логично и да се разсъждава вярно са две различни неща” В.Г.Белински

… Маргалака се наведе над него, хвана ръката му, постоя и каза:

  • Я, той е умрял! Съвсем, съвсем изстинал!
  • Що думаш, дядо Матей – чу се глас от близо – това бе наскоро завърналият се от войниклък селски знахар – я чакай да видя аз!

Дядо Матей се отмести, а Аспарух – така се казваше знахарят – се надвеси над стария Герак. Разкъса парцаливата риза, долепи ухо до сърцето, след това запуши носа на дядо Йордан, пое си дълбоко въздух и вдиша с всичка сила в устата на Герака. Така направи три-четири вдишвания, после натисна два пъти гръдния кош на дядо Йордан, пак направи три-четири вдишвания…

След десет минути усилено изкуствено дишане, дядо Йордан отвори очи.

  • Да си жив, сине – просълзи се старият Матей – как да ти се отблагодаря за стореното добро. Да не беше ти – отиваше си дядо Йордан.
  • Не си струва да говорим за това, дядо Матей. Я дай сега да го внесем в кръчмата, после ти ще му направиш ей тая билкова отвара, дето ще ти кажа. Нея да я пий той всеки ден, в продължение на месец – сутрин и вечер. А с ей това мехлемче – подаде той малка, дървена кутийка – ще му мажеш гърдите един път на ден. А аз ще минувам, през ден, през два, да го видя как се оправя. Ще се оправи той, не се бой…

Двамата внесоха стария Герак в кръчмата и Аспарух си замина.

Цяла седмица след това, Герака не бе на себе си. Все мълчеше. Каквото и да го попиташе дядо Матей, той не отговаряше. На седмия ден вечерта, втренчи изпълнен с мъка поглед в дядо Матей и го попита:

  • Защо ме върнахте към живота бре, безумци, за какво ми е да живея? Собствените ми деца ме ограбиха. Погубиха Елка – тази добра душа. Взеха ми и малкия Захаринчо – единствения, освен тебе, който се отнасяше добре с мен. Разпокъсаха земите ми, отритнаха ме. За какво ми е да живея?
  • Не говори така, дядо Йордане – започна да го утешава Маргалака, но старият Герак го прекъсна:
  • Мълчи. Вече съм решил. Свърших си работата на тоя свят. Време ми е да умра. Утре ще стана, ще пообиколя за последен път из селото, ще погледам за последен път слънцето, и… сбогом живот.

В кръчмата настана тишина. Само огънят, на който вреше гърнето с манджата, от време на време изпукваше. Дядо Матей приготви вечерята и седна. Нея вечер, стария Герак не се храни.

На другата сутрин, дядо Йордан стана, взе си дъбовата тояжка и се затътри към вратата. На нея, той за малко не настъпи малко, бяло вързопче:

  • Що е това?

Наведе се и треперещите му ръце вдигнаха вързопчето. От него му се кокореха две малки, сини очички. Чипо носленце и беззъба устичка, му се смееха, на фона на червено бебешко личице. Две малки, пухкави ръчички се протегнаха и дръпнаха дядо Йордан за носа.

  • Я, бебе… – промълви той – ха, и бележка някаква – моля, грижете се за бебето, като за свое дете – зачете стария Герак – то си няма никого на тоя свят. Казва се Иванчо.
  • Бре, бре… Матей, Матей, я ела тука, виж какво хубаво бебенце. Изоставили го. Я вземи, отиди и купи мляко, да го нахраним.
  • Дядо Йордане, та това е знак от съдбата. Ти си длъжен да отгледаш това дете. Сега имаш за какво да живееш…

Минаха години. Герака отново отвори кръчмата, за да има с какво да издържа детето. Иванчо порасна. Дочу се, че в съседното село дошъл даскал и дядо Йордан изпрати детето да се учи. В края на всеки месец, то се връщаше у дома и радваше сърцата на двамата старци.

Веднъж, през една красива майска вечер, на вратата на кръчмата се похлопа. Дядо Йордан отвори – на прага стояха Иванчо и един млад, красив, русоляв мъж:

  • Добър ден. Казвам се Христо и съм учител в съседното село. Дойдох да ви кажа, че Иванчо се учи изключително добре и научи всичко, на което аз мога да го науча. Той е много способен ученик, и ще бъде жалко да остане само с това, на което аз съм го научил. Дочух, че сте имали кръчма и предположих, че разполагате с малко спестени пари. Та, ето какво съм дошъл да ви предложа: Нека да изпратим Иванчо в Русия да се учи, аз ще поема пооловината от разходите, а другата пооловина – вие…

Не мина и месец, и Иванчо замина за Русия. Дядо Йордан продаде кръчмата и заедно с Маргалака се премести в една малка къщурка на края на селото. В това време от града се чу, че Захаринчо се изучил, доктор станал – бедните лекувал. Двамата старци изпратиха вест по един свой съселянин, който отиваше в града, на Захаринчо – чакали го, да се прибере у дома, заедно да живеят…

Захаринчо получи вестта през една късна юнска вечер. Зарадва се много. От кога мечтаеше той да се върне в родното си село, но не знаеше дали ще го приемат радушно. Веднага стегна малкото си багаж, в една походна торба и на другата сутрин потегли към дома. Пътят бе същият, по който бе минал преди повече от петнадесет години, през един студен зимен ден с чичо си Петър. Мислите му го отведоха далече, далече назад в миналото:

Баща си не помнеше. Майка си – Елка – той не можеше да забрави, въпреки че тогава бе много малък. От другите членове на големия род на Гераците, помнеше само дядо си Йордан и кака си Йовка. Смътно си представяше и чичо си Петър. В съзнанието му се открояваше и дядо Маргалак. И толкова.

Мислите му отскочиха към студената зимна вечер, в която той и чичо му Петър, стигнаха в града и почукаха на вратата на гостилница “Златна есен”. Ханджията, бездетен мъж минаващ петдесетте, се съгласи да вземе горкото сираче на работа. Постепенно, с течение на годините, го обикна и го прие като свое дете. Не щеш ли, за зла участ, ханджията бе покосен от неизвестна болест. В завещанието му се пишеше, тъй като няма други наследници, да се продаде гостилницата и с получените пари, да се изпрати Захаринчо да учи в Русия. Там той прекара десет години в усилено учение и се изучи за доктор. Върна се в България, стана уважаван лекар. Понякога лекуваше богаташи, но много по му падаше на сърцето, да лекува бедните, и да им помага с каквото може…

Младежът се сепна. Било, каквото било. Сега отиваше при дядо си, в родното си село. Поседна за малко на един камък, почина си и пак закрачи по широкия път.

Автор: Секретко, юни 1994

п.п. Картинката е взета от Интернет

2 Comments

  1. Надето

    Ако бях на мястото на учителката, бих си помислила, че Секретко има някаква родствена връзка с Елин Пелин, за да пише така! 🙂

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.