Царството на елфите и феичките

Имало едно време, някога много отдавна, едно прекрасно царство, царство в което елфите и феичките живеели в мир, любов и разбирателство. Те тичали по прекрасни полянки, обсипани с цветя, къпели се в бистри поточета, надбягвали се с пеперудите и водните кончета, обичали се, пеели и се смеели. Душите на елфите и феичките били чисти, благородни, красиви и добри, в тях нямало никакво зло. Царството се управлявало от велик, благороден и мъдър цар, името на когото било Добротвор. Титлата му била Царят на Мира. Елфите и феичките живеели вечно, и животът им бил радост и наслада.

Великият и мъдър цар правел всичко за добруването и благополучието на своите поданици. Той обичал да излиза и да се разхожда привечер, яхнал крилата на вечерният ветрец и да се среща и да общува със сънародниците си. Елфите и феичките също много го обичали и с радост си играели заедно с царя, разказвали му как са се забавлявали през деня, споделяли му своите малки радости и се съветвали за него по тооолкова важните въпроси свързани с работата им за следващият ден, като например: “а как точно да помогнем на бялото зайче да си намери най-подходящото другарче”, “от коя капка медена роса ще е най-добре да напоим новородените лястовичета”, “на кой точно хълм да заведем гълъбчето да се учи да лети” и “при кои сладки ябълки ще е най-добре да заведем късогледият ежко-бежко”.

В това царство на мира, красотата и любовта, съществувала една страшна опасност. Имало едно място, от което извирал извор, водите му били пропити със заразата на Злото. Великият и мъдър цар знаел за огромната опасност свързана с това място, и строго бил забранил на поданиците си да се доближават до него. Елфите и феичките вярвали на царя и никой дори и не помислял да се приближи до това място. Всички го избягвали от далеч.

Но не щеш ли, един злощастен ден една от феичките улисана в брането на гъбки и полски цветя, неусетно навлязла в територията на извора на злото. Когато се осъзнала, огледала се и видяла че се намира на непознато място, на което никога по-рано не била стъпвала. Веднага си помислила, че е навлязла в забраненото страшно и опасно място, за което техният мъдър и любящ цар изрично ги бил предупредил да не ходят. Всъщност това страшно и опасно място не изглеждало толкова страшно, даже си било една най-обикновена поляна, нищо особено. А ето там има и изворче, а тя била тооолкова жадна… Е, какво пък толкова, ще си пийне малко от водичката му, след което ще си излезе и всичко ще бъде наред….

Бедната феичка. Тя напълно забравила мъдрите, изпълнени с любов предупреждения на своя цар. Подценила огромната опасност. Пила от изворчето, и…. се заразила със ЗЛОТО!

Настъпили страховити времена за царството. Болната феичка обладана от вируса на злото излязла и разпространила болестта по цялото царство. Един след друг елфите и феичките се заразявали с болестта. А това била страшна и ужасна болест! Тя разболявала на първо място душата. До скоро дружелюбните, усмихнати и любящи елфи и феички, се превърнали в зли създания, обладани от единствената мисъл как те самите да бъдат добре, за сметка на другите. Навсякъде царували раздори, разправии, завист, кражби, омраза, караници, боеве, препирни и всякакво зло. До скоро изпълнената с мир, хармония и любов атмосфера на царството се превърнала в грозно зловоние от омраза, злоба, плач и отчаяние. Съществувала и много извратена форма на злото, при която феичките и елфите привидно показвали че се обичат, но новопоникналият им егоизъм ги тласкал да плетат фини интриги и тънки заговори един против друг, и под булото на привидно топли и сърдечни взаимоотношения, всеки търсел начин на наложи себе си над останалите.

Болестта поразила по различен начин жителите на кралството – някои били много тежко болни, на тях много силно им личало колко тежко са се разболели, точно те нанасяли най-голяма вреда на своите ближни. Други изкарвали болестта по-леко, но дори и при най-леките форми на болестта елфите и феичките си викали едни на други, говорели лоши неща за останалите, сърдели се, карали се и се обиждали. Неща, които в нормалното им състояние и през ум не им минавали.

Сърцето на цар Добротвор се топяло от мъка, когато виждал какво става с поданиците му. Вече никой не искал да общува с него, всеки се интересувал само от собствената си личност и от това как той самият “да бъде по-добре в живота”. Елфите и феичките забравили че всъщност това към което те в момента толкова отчаяно се стремели, по-рано било естественото им състояние и те просто си живеели в него без никакви усилия, само че ключът към тази цел “да бъдеш по-добре в живота” била да мислят повече за другите и по-малко за себе си. Когато цялото общество заедно мислело повече за другите и по-малко за себе си, тогава всички заедно били много добре в живота.

Злото объркало мислите в душите на бедните болни създания, и за тях вече било невъзможно да живеят по старият начин, начинът на мира, хармонията и любовта. Всяко елфче и феичка вече мислели само за себе си, и не се трогвали много от това какви болки и страдания могат да причинят на останалите около тях, важното било само те да са добре.

Единствено цар Добротвор и неговият син имали имунитет към тази болест. Те също били уязвими за болестта, но само в случай че изберат да поставят себе си преди останалите. А любовта в тях била толкова силна, че нито за миг те не допуснали мисълта че може да изберат себе си преди другите.

Великият и мъдър цар знаел, че единственото лечение за тази кошмарна болест, било един от двамата – или той, или неговият прекрасен благороден син, да се жертва и да дари цялата си кръв, за да направят кръвопреливане на болните си събратя и така чистата кръв изпълнена с антигените на любовта да подмени и победи замърсената кръв заразена с вируса на злото.

Всеки един от двамата бил готов на тази велика жертва за народа си, но синът на царя настоял той да бъде жертвеното агне, и царят с много мъка в сърцето си отстъпил пред волята на синът си.

Дошъл решаващият ден. Синът на царят легнал на операционната маса, и позволил на баща си бавно – капка по капка, да източи цялата му кръв. Накрая синът издъхнал с вярата, че неговата скъпоценна кръв, ще даде шанс на поданиците на кралството му да се изцелят от страшната болест, и да продължат да живеят старият прекрасен живот на мир и чиста любов, без капчица егоизъм.

Но… имало едно много голямо но… Жертвата на сина щяла да има смисъл, само ако поданиците на царството доброволно се съгласели да им бъде направено кръвопреливане, за да могат да се излекуват. Част от тях, въпреки че били болни, все още осъзнавали състоянието си, помнели какво било истинското им състояние, и виждали разликата с това което е сега – тези елфи и феички, които дълбоко в сърцата си все още помнели своята истинска същност, и дълбоко в сърцата си се отвращавали от създанията в които се били превърнали, те пожелали да приемат от живителната кръв на сина, за да бъдат спасени и изцелени от страшната болест. Но имало и друга много голяма част, които били толкова увредени от заразата на злото, че вече не си спомняли колко било хубаво да се живее в царството на любовта. Горките създания…. Те отказали кръвопреливането, и за съжаление били изгубени…

Останалите феички и елфчета, които приели от скъпоценната кръв на сина на царя, били изцелени от кошмарната зараза и отново заживели в царството на любовта, заживели вечно! А какво станало със синът? Истинската любов, която е готова да жертва себе си за ближните си, не може да бъде задържана от оковите на смъртта. Мъдрият цар Добротвор възкресил любимият си син, и всички заедно отново заживели вечно и щастливо.

Само понякога, в онези дълги красиви, топли нощи, царят се разхожда на верандата на царският си палат и си спомня и тъгува за онези безценните, които отказаха да приемат от кръвта на сина му, и които бяха навеки изгубени. Тогава една гореща, пропита с мъка сълза се отронва от изпълненото му с любов царско сърце.

Автор: Секретко

п.п. Снимката е взета от Интернет

Ако желаете да прочетете и други статии от тази категория – щракнете тук: Вижте всички статии “Скъпоценен бисер”.