Исус е представен като безценен скъпоценен бисер, за който човек когато го намери и продава целият си имот само и само да може да го купи.
 
Приключението Живот

Приключението Живот

В началото на приключението, нашият любящ Татко ни приготви раничката с цялата необходима екипировка за дългото пътуване. Всичко необходимо, за което на нас и през ум не ни минава, Той ни го слага в раничката. След това ни посочва ЦЕЛТА – място за пикник, намиращо се на върха на високата планина, на което Татко ни кани на вечеря приготвена от Него специално за нас. На тръгване ни насърчава – тръгвай смело, Аз ще бъда винаги до теб  през целият път, нищо че няма да ме виждаш. И не забравяй – в този път който си поел, най-важно е чистото сърце. О, татко – не разбирам какво имаш предвид ?!  Няма значение казва Татко, ще дойде време когато ще разбереш.

Ние тръгваме изпълнени с оптимизъм, нетърпение и надежди. На устните ни грее младежка усмивка. Знаем целта, приблизително знаем и пътя. Или поне си мислим че го знаем 🙂  Вървим уверено с бодро темпо по пътя към целта. Тогава на пътя ни среща приятел:

– Твоят Татко, който много те обича, ме изпрати да ти кажа че пътят по който си поел е много заобиколен и дълъг и със сигурност ще се заблудиш и объркаш.

– Кой, аз ли няма да се справя, охоо – ти не ме познаваш !!!

– Чуй ме, ще ти покажа по-добър път водещ към целта. Ето виж, от тук и от тук… А другият път по който си поел е оттук и оттук…

След известно колебание кое да изберем, решаваме да се доверим на приятелят, изпратен от нашият любящ Татко. А и описанието на дългият път по който бяхме поели ни се стори наистина много объркващо 🙂

На изпроводяк нашият приятел ни обясни че още в началото на този път има извор с жива вода. Трябва добре да се напием и да си напълним резервната бутилка с вода, която Татко придвидливо ни е сложил в раничката, за да имаме сили и запаси от жива вода, докато  стигнем до върха.

Тръгваме по новият път. В началото се наслаждаваме на красивите гледки, пътят е лек и приятен. Увлечени в лекото и приятно пътуване, без да осъзнаваме се отклоняваме от пътя посочен от пратеника на Татко.  Той ни беше казал да избираме тесните пътеки по пътя към върха, но ние си карахме бодро по широкият прав отъпкан път и без да зажележим навлизаме в местност белязана с големи предупредителни табели с огнено-червени надиси:

Не влизай, опасно за живота !

“Има пътища които се струват прави на човека, но краят им е път към смърт”.  Притчи  14:12

Ние не виждаме табелите с надписите и продължаваме смело напред. Търсим изворът с живата вода, но не можем да го намерим. Вървим по широкият прав път, който ни отвежда до богаташко имение, в което възрастна дама с меко и спокойно изражение си плеви градинката. Питаме я за изворът с живата вода и тя ни каза, че някога много, много отдавна и тя била опитвала от този извор, но вече почти го била забравила. Обясни ни пътят към извора и ни каза че за да стигнем до него, трябва да се отбием от широкият прав път, да минем покрай порутената стара къщичка и като се спуснем в дерето, закътан се намира изворът с живата вода. По-рано много хора търсили този извор, но напоследък само някой заблуден пътник се сещал да го потърси и да попита за изворът с живата вода.

Махнахме си за довиждане с милата любезна дама и продължихме да търсим извора. Обърнахме се за последно да погледнем назад. Сякаш времето беше спряло в безвремие с богатото добре уредено имение и милата любезна възрастна дама в него. Пътят свършваше до там. Във въздуха се носеше странна тъга.

Продължаваме напред, в търсене на изворът, който ни е така нужен, за да стигнем до ЦЕЛТА. След известно лутане, ни се стори че виждаме тясната пътечка за извора, но ни домързя да слезем по нея (може пък да не е тя и що да се морим да проверяваме) и решихме да си караме по широкият и прав път. Тогава срещнахме друга  възрастна жена, която се беше устроила да живее в малко имение на пътя. Тя ни каза че изворът се намирал точно по същата пътечка, която ние бяхме подминали. Оказа се че дамата редовно пие от извора с живата вода, но се била отказала от това да търси ЦЕЛТА и сега просто си живее там, на пътя. Тя спомена че ПЪТЯТ бил прокаран от някакъв супер-богаташ, строител на пътища, същият който построил и мястото за пикник намиращо се на върха на планината.

След дългото лутане, най-накрая стигнахме до изворът с живата вода. Отпиваме жадно, на едри глътки. Не сме предполагали колко сме били ожаднели. Напълваме си и резервната бутилка с живителната течност. Извадихме си от живият хляб, който Татко ни беше сложил в торбичката, подкрепихме се за да имаме сили по пътят и след кратка почивка продължихме приключението.

Вървим си по широкият прав път, весело ни е, леко и приятно. Изкачвайки се нагоре пред нас започна да се открива ново богаташко имение. Видяхме малко дете момиченце застанало зад портите на имението – играе си весело, щастливо и безгрижно.

Изведнъж целите се парализираме – срещу нас, точно на входа на имението е застанал огромен злобен черен вълк грабител – пазачът на имението. Вълкът ръмжи и бавно се приближава към нас с оголени зъби и наежена козина. Знаем че е безсмислено да бягаме, нямаме и оръжие да се защитим, а и да имахме не би имало никаква полза срещу ВЪЛК като този.  

Ние се обръщаме с лице към вълка и на ум започваме да призоваваме Татко да дойде и да ни спаси. Докато се гледаме с вълка очи в очи, вляво от нас се задава друга опасност – още по-огромен, едър, силен, мускулест планински ЛЪВ. Тръгва към нас с ръмжене, бавно и уверено – той владее ситуацията и знае че ние не можем да му избягаме. Вълкът отдясно, лъвът отляво. Как да сме обърнати с лице и към двамата и от кого да се пазим по-първо? А и можем ли да се опазим ?!  Като че ли лъвът ще нападне първи… В съзнанието си още по-силно започваме да викаме за помощ към Татко.

Татко ни дава сили да запазим спокойствие, защото ако се паникьосаме и хукнем да бягаме, кръвожадните зверове ще скочат и ще ни разкъсат на мига. Татко ни казва, че е било много важно че съвестта ни е била чиста, защото мирът който той ни бил пратил в опасната ситуация можел да се приеме само от чиста съвест.

Ситуацията е смъртоносно опасна, но нашият любящ Татко, който е винаги с нас и винаги бди над нас, независимо от това че не Го виждаме, показва МОГЪЩЕСТВОТО СИ и запушва устите на вълка и на лъва. Вълкът се оттегля, а лъвът става кротък като агне. След което Татко ни казва че няма смисъл да продължаваме нагоре по същият път, защото нагоре ПЪТЯТ Е ЗАПУШЕН, път без изход. Татко ни показва пътят на обратно и ни посочва къде сме се отклонили от правилният път.

Ние поемаме обратно и този път гледаме да се придържаме само към тесните планински пътечки, по които минават малцина. Вече много внимаваме да не попаднем на широк утъпкан път, защото ни е страх от вълци и лъвове.

Пътечката става тясна и стръмна. Минава през шубраци, сипеи и драки. Известно време продължава в опасна близост до стръмна пропаст. Гледката е много красива, но когато поглеждаме надолу свят ни се завива. Пътят е тесен и опасен, и се вие покрай пропастта. Камъчетата се плъзгат под краката ни и падат в пропастта. Ние сме се концентрирали в пътя и внимаваме да не се подхлъзнем. Пътуването по тяснята песъчлива пътека близко до пропастта продължава сякаш цяла вечност.

Когато пътят отново завива стръмно нагоре, ние си отдъхваме облекчено. Стръмно е, но поне сме далеч от пропастта. Изкачваме поредната стръмнина и след нея о чудо – неочаквана изненада. На красива планинска полянка, цъфтят прекрасни алени високопланински рози. Разцъфнали са с прекрасните багри на Кръвта и Любовта !

Подарък от Татко, оставен специално за нас, за да ни насърчи по дългият уморителен път нагоре към ЦЕЛТА.

Спомняме си песента на Алла Пугачова – “Милион, милион ален роз… кто влюбльон свою жизн для тебя превратит в цвети”

Приближаваме се до една от розичките, разтваряме нежно цветенцата й и о чудо – под парещите лъчи на обедното слънце, от розичката се отронва капка жива вода… или може би сълза?

Насърчени от любовното писмо оставено от Татко специално за нас, продължаваме нататък. Изкачихме планината, преминахме през гори, реки, чудни гледки и безкрайни красоти. По пътя научихме и неща за нас самите, от които ни стана тъжно. Бяхме и свидетели на мръсотията оставена от човешката дейност в красивата планина сътворена от Татко. Ние също направихме доста мръсотия, но навреме се усетихме и се постарахме да почистим.

След дълги приключения, към края на пътя тялото ни беше много уморено, но ние се подкрепяхме с живата вода и хляба на Татко, а и душата ни все още беше свежа, тъй като Татко се беше погрижил да ни осигури достатъчно красоти по пътя, които да освежават душите ни и да ни дават сили да продължим, за да стигнем до края, до ЦЕЛТА.

Стигнахме до кръстопът. В далечината видяхме група младежи, които също търсеха целта като нас. Тръгнахме по единият разклон, но до нас долетя вой на вълк и ние много бързо уплашено се върнахме назад. Чудейки се на къде да продължим, свихме към къщичките на хора стигнали почти до целта, но видели прекрасната местност бяха решили да се заселят там и да останат да живеят там, като бяха забравили за ЦЕЛТА.

На няколко пъти молихме хората за помощ и те благосклонно ни упътваха към ЦЕЛТА в гората, за която всички знаеха, но май само приблизително, както се оказа в последствие. Срещнахме баба и дядо, срещнахме младо семейство което се беше устроило добре и дори си беше построило плувен басейн. Срещнахме и много приятен усмихнат господин на средна възраст, с много мило и добро излъчване, който ни спомена че някога мечтаел да стигне до ЦЕЛТА, но отдавна вече бил забравил за мечтата си, добре му било сега да си гледа градинката. Той много услужливо си предложи помощта и ни заведе отново до същият кръстопът и ни каза че ЦЕЛТА била приблизително ееей там – до онзи 3-тият дъб в гората.

Ние избродихме грижливо и систематично всички горски пътечки, но така и не открихме целта. За сметка на това намерихме поредното послание на Татко, оставено специално за нас. Беше изписано върху красиво яркожълто слънчево цветенце:

“Бъди на вярващите пример в слово, в поведение, в любов, във вяра, в чистота.” 1 Тимотей 4:12

А ЦЕЛТА ли?  Целта така и не я намерихме, колкото и да обикаляхме да я търсим, но ние не се отчайваме – Татко ни е научил “Никога, никога не се предавай”. Този път пропуснахме целта, но ние ще се върнем и ще я потърсим пак и следващият път няма да сме сами, а ЗАЕДНО С ПРИЯТЕЛ.

А Какво ще стане ако се изгубим?  Татко пак ще ни намери. Оказа се че този път се бяхме изгубили, дори без да го осъзнаваме.

А защо цялата приказка е “ние”, а не аз?  Защото и вие четящите тази приказка бяхте заедно с мен 🙂  Всички ние заедно, търсещи и пропускащи ЦЕЛТА, но не се отказващи и продължаващи да я търсим 🙂

Автор: Secretko (и Разказвачът на приказки)

4 Comments

  1. Надето

    Много образно и вълнуващо пътуване! Пълно с изненади, опасности и топлата любов на Татко. Дано стигнем до целта, преди да е късно!!!

    1. Secretko

      Много ви благодаря за прекрасният и изпълнен със смисъл коментар, който сте ми написала! Бог с вас и домът ви!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.