Тази приказка ми я разказа дядо ми, на него му я разказал неговият дядо, а на него му я разказал лично цар Соломон, сега скъпо мое внуче ще ти я разкажа и аз на теб.
Живяли някога в незапомнени времена, в далечна земя дядо и внуче. Дядото се казвал Йосиф, а внучето – Матей. Момченцето от малко било любознателно, докато връстниците му играели на прашка и задявали момичетата, Матей се разхождал по поляните изпъстрени с цветя, наблюдавал полета на птиците и жуженето на насекомите, захласвал се по мравките, удивявал се на звуците и движенията на горските гадинки. Приберял ли се в селото, започвал неспирно да задава въпроси – “Какво кара пчелите да събират мед?”, “А защо водата е мокра?”, “Защо рибите не могат да летят?”, “Защо на бабата на Али са и бели косите и няма зъби”, “Защо само кучето гони овцата, а овцата не гони кучето, така интересно ли е да се играе на гоненица?”, “А пък днес видях едно птиче със счупено крило, защо не е отишло при чичо Евстати знахаря да го излекува? Птичетата не ги ли боли?”, “Защо слънцето е жълто и червено, не може ли да бъде синьо? Дали мога да го боядисам?” Хората в селото се подсмихвали и си казвали – “странно е това дете, не си играе като нормалните деца, ами взело такива откачени въпроси да задава, нищо – ще се оправи с времето”.
Една вечер Матей се прибрал замислен, три дена не излязъл от вкъщи и думичка не продумал. Дядо му го гледал, разбирал че нещо става в душата на детето, но не се намесвал – оставил Матей ако пожелае сам да дойде при него и да сподели какво го мъчи. Привечер на третият ден, Матей излязъл от къщата, заобиколил кладенчето с бистра студена водица и се приближил до липата под която дядо му гол до кръста цепел дърва за зимата. Матей седнал на едно пънче и се загледал в дядо си – най-мъдрият човек в селото. Дядо му бил вече стар, възрастта била оставила отпечатъка си върху него, но в движенията му нямало и следа от старческа немощ. Буйни бели кичури падали немирно по голият му мускулест гръб, яките ръце стискали здраво брадвата, голите му обкичени с бели рунтави косми гърди се надигали в мощно дихание, ръцете замахвали и брадвата разцепвала пън след пън. В погледа му горяла младежка енергия.
Матей постоял, погледал, па по едно време се обадил: “Дядо, онзи ден срещнах стара жена, вървеше и пъшкаше и сама на себе си говореше: тежък е живота, тежъъък, кога ли ще вляза най-сетне в гроба, та да се отърва ! Няколко часа по-късно видях колар на средна възраст, налагаше магарето си със сопата и псуваше – Ах ти мръсно добиче, и ти ли на пук ми правиш, живота ми прави на пук, сега и ти ! Вечерта преди да се прибера срещнах младеж, вървеше увесил нос и си приказваше – нямам работа, нямам пари, нямам жена, нищо нямам, това живот ли е? Какво е животът дядо, толкова ли е лош и гаден? “
Дядо му се спрял, подпрял се на секирата, обърсал потното си чело с грубата си ръка, засукал мустак и се подсмихнал – “Интересен въпрос синко, знаех си че все някой ден ще ме попиташ. Но нека първо си довърша работата, пък после ще говорим. Пък ти ако искаш може да вземеш и да ми помогнеш…”
Минали се няколко дена след въпроса на Матей, но дядо му не бързал да му даде отговор. Минала седмица, изтекъл и месеца. Една топла есенна вечер, дядо Йосиф извикал Матей и му рекъл – “Днес правих лютеница, покани децата от селото да ги почерпим, направих много и е вкусна” Събрали се децата от селото и загледали с блеснали очи – на грубата селска дървена маса лежали три огромни тави с различни видове лютеница – първата с прекрасен яркочервен цвят, втората златистооранжева, а третата се преливала във всички нюанси от златистооранжевото до кървавочервеното. Лютениците вдигали пара и ухаели така прекрасно, че на децата устите им се напълнили със слюнка. Дядо Йосиф ги посрещнал сърдечно: “Здравейте скъпи гости, сядайте, сядайте че лютеницата е най-вкусна докато е топла. Матей, донеси бързо дървени лъжици за гостите! Брех къде ми е акъла, стар съм вече явно, всичко съм приготвил, а лъжиците забравил. Започнете първо от едната лютеница, а като й се наситите ще ви дам да опитате и от другите !”
Децата се струпали около масата и започнали да подвикват на Матей – “Хайде де Матей, по-бързо, къде се бавиш, ухаааа – ама каква лютеница само !” Донесъл Матей лъжиците и децата се нахвърлили върху лютеницата – лапали, чак ушите им плющяли ! Изведнъж едно от децата се превило – “Ах, зъбът ми ! Ох, как боли ! В лютеницата имаше камъче” Останалите се спогледали и прихнали да се смеят – “Вижте, вижте само каква физиономия направи тоя, хахаха”, след което превивайки се от смях продължили да набиват лютеница. Но каква изненада само – все повече и повече от тях установявали че и в техните зъби хрущят камъчета !!! “А, ама тая лютеница е с камъчета” – заоплаквали се те – “Дайте да опитаме от втората, тази не струва”. Опитали те и от втората, че и от третата, но навсякъде положението било все едно и също – лютениците били пълни с камъчета.
Децата се спогледали с кисели физиономии, две от тях проплакали – “уф че гадна била тая лютеница, не ни се яде повече, болят ни зъбите от нея, ще ставаме от масата, не ни хареса”, останалите макар и с кисели физиономии останали на масата и започнали предпазливо да поднасят лъжици към устата, бавничко да изследват лютеницата и да плюят камъчетата, а когато от време на време все пак срусхвали по някое камъче се мръщели и оплаквали, едно от тях заявило – “Не е хубава лютеницата, ама няма как, по-добре лютеница с камъчета, отколкото гладен да стоя”. Само Антоан – червендалесто вечно ухилено момче се провикнало – “Дядо, дай ми една по-голяма лъжица, дай ми и един черпак, ама да е с дупки, ама вие какво сте се панирали бе – лютеницата си е супер, имала камъчета – чудо голямо!”
Взел Антоан черпака, загребал с него от тавата, подложил лъжицата под дупките на черпака от където се стичала лютеница и залапал – “Ммм, супер, супер, тая лютеница е разкошна, никога през живота си не съм ял такава, ох – камъче, минало е през дупките на черпака, заболя ме, ама нищо – лютеницата е супер ! Искам и от другата лютеница, ох – пак камъче, нищо, малееей – а третата само каква е готина ! Ц, ц, ц – колкото повече ям, толкова повече ми се услажда, толкова различни видове лютеница и все хубави, верно че понякога през дупките на черпака минават и камъчета и ме боли, ама пък какви лютеници само ! Ухаааа !!!” Дядо Йосиф погледал как Антоан лапа лютеница, погледал, па го запитал – “Абре момче, яж по-спокойно, ще се задавиш от бързане, за къде си се разбързал така?” , а Антоан му отговорил с издути от лютеницата бузи – “Как да не бързам дядо, нали не знам кога ще дойде време да ставаме от масата! Ама каква лютеница само – нищо че е с камъчета !”
Заминали си децата, дядо Йосиф погледнал Матей, подсмихнал се и рекъл – видя ли сега синко, как различните хора ядат лютеница – в началото на всички лютеницата се струва идеална, просто лютеница мечта и бързат да се нахвърлят да ядат, след това всички без изключение установяват че такова нещо като идеална лютеница не съществува, някои още при първото-второто камъче изохкват от болка и напускат преждевременно масата с надеждата че някъде в друго време, в друг свят ще открият своята идеална лютеница, повечето остават на масата заради страха да станат и да напуснат, но ядат бавничко и предпазливо и без кой знае какво удоволствие, те просто избират по-малкото зло – по-добре да ядат лютеница с камъчета, отколкото да станат от масата и в крайна сметка когато дойде време да се стане от масата, те напускат с полупразни стомаси и неизпитали истинска наслада от яденето. Малцина са тези които едновременно измислят начин как да избегнат до колкото е възможно камъчетата, а едновременно с това имат и смелостта да рискуват да продължат да хрускат останалите камъчета които са неизбежни по време на яденето, но за сметка на това си казват – “Има камъчета, ама каква лютеница само, ухааа !” 🙂 Тия последните напускат масата с пълен стомах и щастлива душа, въпреки камъчетата. Беше ме попитал какво е животът – животът е като лютеница с камъчета синко, остава само да си избереш по кой начин ще я ядеш !!!
Може и в началото да се разочаровате, че няма идеална лютеница, може дори да поспрете да ядете, но не ставайте от масата – апетита идва с яденето 🙂 А лютеницата – лютеницата пак е супер, нищо че е с камъчета ! Ако се научите как да я ядете, колкото повече ядете, толкова повече ще Ви плющят ушите от удоволствие ! Пожелавам Ви на всички Вас, които четете тази приказка, да гребете с големият черпак от лютеницата, така или иначе всички рано или късно ставаме от масата, поне да се наядем като хората !!! Честита Нова Година !!!
Автор на статията: Secretko (5.01.2005)
Ако желаете да прочетете и други статии от тази категория – щракнете тук: Вижте всички статии “За семейството”.