Бях студент първи курс в университета през далечната 96-та година 🙂 Колко от вас помнят претъпканите влакове, по него време най-евтиният транспорт, пътувах с две огромни тежки чанти с багаж – един голям сак пълен с учебници и тетрадки и един голям кашон пълен с буркани с храна сготвена от мама и стерилизирани от татко. Във влака беше пълно, дори в коридора имаше хора, не можеш да се разминеш от народ. С триста зора и 2 прикачвания, най-накрая пристигаш в университетският град. По него време нямахме GSM-и, ако искаш да се обадиш по телефона – или в пощата, или в стаята на хазяйката. Обаждаш се накратко до дома – здравей мамо, пристигнах, всичко е наред, хайде да затваряме че да не правим голяма сметка. Като свършеха бурканите с храната – тръгваш на студентски стол.
А студентските столове… ах, тези столове, какви спомени имам само… Първият път когато отидох на стол, бях с един колега Митко. Влизаме в стола – едно огромно празно хале, вътре доста хладничко, отиваме да видим какво има на бюфета – яденета почти нямаше, имаше някакви постни супички, съставени основно от вода и тук таме нещо гонещо се между водата. Та храна в стола трудно се намираше, но за сметка на това имаше много лястовички и врабчета, които летяха нагоре-надолу, пикираха между тавана и масите. Взимаме си двамата с Митко по една постна супа, сядаме на масите с мръсните покривки ликедьосани с петна останали от поколения студенти, и подозрително опитваме от супите. И в този момент местното Луфтвафе в лицето на една лястовичка пикира от тавана към нашата маса и… по шапката на Митко започна да се стича резултата от бомбардировката на Луфтвафе!!! Добре, че беше с каска, опс – с шапка, че птичите бомбички не са най-приятното нещо размазани по косата ти. Като видях този обстрел, станах и напуснах бойното поле! И оттогава насетне на същият боен полигон, опс – стол, никога повече не стъпих.
Какви години бяха само… Влизахме в залата за свободен достъп в университета, резервирахме си един час и през по-голямата част от този час чакахме да ни зареди началният екран на пощата на yahoo. А ако до края на часа успеехме да влезем в самата поща се чувствахме истински щастливци 🙂 Ако си наистина много голям късметлия, даже ще успееш и да напишеш и да изпратиш е-мейл на някого! Интернета “летеше” с феноменалната скорост от 200 байта в секунда. Понякога падаше до 150 байта/секунда, а в най-тежките случаи се влачеше с около 50 или 25 байта в секунда. Тогава в университета откриха Интернет кафене – за първи път в него видях космическата скорост от 20 килобайта (20,000 байта) в секунда – направо не можех да повярвам на очите си, как е възможно този Интернет да е толкова бърз, ухааа – направо космически технологии! За справка, сегашният домашен Интернет е със скорост от 5200 килобайта в секунда.
Интернета тогава си беше бавничък, но за чатове вършеше работа. Тогавашният “фейсбук месинджър”, или “viber” се наричаше mIRC. Всички студенти много се бяхме зарибили да си чатиме по мирката, комуникирахме със студенти от други университети, запознавахме се, даже и срещи си уреждахме. Влизаш в един общ канал и там наредени 30 имена, или по-точно прякори, започваш да прелистваш – Ali BAba, sdl, Hiperion, и т.н. и т.н. Избираш си и си пишеш с някого, обикновенно се започваше с въпроса “asl”, което беше съкращение от age/sex/location или накратко – на колко си години, какъв пол си и къде се намираш 🙂 Една колежка се беше кръстила Cobra (Кобра), аз реших да си направя шега с нея и се кръстих usoinica (усойница) и започнах да й пиша, а тя се чуди кой й пише и не може да разбере че съм ето тоя студент от залата за свободен достъп само на един компютър разстояние от нея. Забавни времена бяха. От ония далечни години се запознах с една от най-добрите ми приятелки, дето вече близо 30 години сме приятели, благодарение на интернет чатовете в мирката.
А вие спомняте ли си за тези години? Какво ви направи най-силно впечатление тогава? 🙂
Автор: Секретко, благодарение на Божията милост
п.п. Снимката е на pixabay от pexels