
Моята малка племеница Надежда се роди по време на пандемията. Бяхме се виждали за малко, но като цяло не ме познаваше, за разлика от кака си. Това лято ни дойдоха на гости на село. Каката (Любов), за която до момента много пъти съм писал в статиите си, веднага се лепна за мен, защото ние с нея сме партньори – от малка си играе заедно с мен и знае, че ние двамата сме екип! Но хлапето не ме познаваше и се боеше от мен. Мислех си, че ще му мине и до края на първият ден ще се отпусне да си играе и то с мен. Поне с кака й беше така, когато беше много малка и не ме познаваше достатъчно добре. Но явно всяко хлапе си е със собственият характер – Надежда не ме допусна до себе си нито през първият ден, нито през следващите дни.
Отначало се опитвах да създам контакт с нея, опитвах се да я приближавам, да я хващам за ръка, да я привлека да си играем, но Надежда неизменно се плашеше и хукваше да бяга от мен, криейки се зад майка си и баща си, все едно че съм дядо Торбалан. Като видях, че така няма да стане, реших да не я закачам и да й оставя достатъчно време да свикне сама с мен. Престорих се, че вече не я забелязвам и спрях да й обръщам внимание. Но това беше само привидно, иначе винаги я гледах под око и копнеех за момента в който тя ще се отпусне и ще дойде сама при мен.
На моя страна имах един голям коз 🙂 Каката Любов постоянно се въртеше около мен, постоянно ме търсеше да си играем заедно 🙂 Малката Надежда искаше да си играе с кака си, но кака й постоянно се въртеше около този голям страшен непознат чичо, който толкова много я плашеше! Ето ти сега дилема! Да си стои самичка, или да дойде да си играе заедно с нас?
Един слънчев следобед се случи нещо много интересно – аз работех в лятната кухня на селската ни къща – това е пристройка към основната къща, като вратата на пристройката сочи директно към двора. Любов както винаги се въртеше около мен, а Надежда пазеше почетна дистанция и не прекрачваше дори прага на лятната кухня 🙂 Да, обаче започна да й става все по-скучно и по-скучно да си играе самичка и в един момент се престраши и се качи на прага на лятната къща. И тук започна да води голяма вътрешна борба със себе си. От една страна искаше да дойде и да играе с кака си, от друга страна я беше страх от мене 🙂 Аз се правех, че не се интересувам от нея, но едновременно с това я гледах под око, без тя да забележи 🙂 Личеше си как се бори със себе си – на няколко пъти си протягаше крачето да прекоси прага, след което го отдръпваше. След като видя обаче, че сякаш този страшен чичо не се интересува от нея, най-накрая се престраши и влезе в кухнята 🙂 Моето сърце ликуваше от радост, но внимавах да не се издам, за да не я уплаша 🙂 Бавно, лека по лека Надежда се приближи до кака си, като през цялото време ме гледаше втренчено и беше готова на мига да писне и да избяга, стига само да види че проявявам някакъв интерес към нея 🙂 Но чичо оставаше външно хладно незаинтересуван, докато вътрешно грееше от щастие 🙂
След като известно време стоя заедно с кака си, само на метър дистанция от мен, Надежда се поотпусна и сякаш спря да се страхува от мене. Играеше си само на метър от мен, но по-близко не се приближаваше. Тогава на Любов й хрумна да излезе от кухнята и Надежда виждайки че остава сама с този страшен чичо, веднага също се изнесе. Да, обаче малко по-късно се сети че си е забравила самолетчето близко до чичо. Върна се вече самичка и пак започна да се колебае. Кака й я нямеше в стаята да я пази, а непознатият чичо беше там. Самолетчето беше точно до чичо. Каква голяма дилема! Да поеме ли риска да се приближи и да си вземе самолетчето?
Много бавно и внимателно, гледайки ме втренчено, Надежда започна да се приближава. Аз пак се правех, че не я забелязвам, а вътре в мен сърцето ми щеше да изскочи от вълнение! Дали малката ми племенница за която толкова много копнеех, ще се престраши да се приближи напълно самичка до мен? Да – лека по лека, тя най-накрая го направи. Бавно и внимателно се приближи до мен, взе си самолетчето, погледна ме изпитателно и след това все така бавно и внимателно си излезе.
Същият следобед тя на няколко пъти идваше и се приближаваше до мен, като заставаше само на един метър дистанция! Ура!
Мина близо седмица, в която аз продължавах да се преструвам, че не забелязвам Надежда и тя малко по малко се отпусна. Вече не бягаше като ме види, допускаше ме да мина само на метър от нея, без да се плаши, но все още не ме допускаше по-близо. По-нататък и това се случи – с много търпение и любов, крайният резултат беше че дойде моментът в който аз и Надежда играехме заедно – аз държах ръчичката й в моята и сърцето ми пееше от радост и щастие, докато обикаляхме двора отивайки на “Приключение” 🙂
По същият начин по който аз копнеех за моята малка племенница Надежда, така и Бог копнее за нас хората. Много от хората не Го познават, отнасят се с недоверие към Него, дори се страхуват. Техните братчета и сестричета, които вече са се запознали с Бог и са разбрали че “ние сме екип”, с желание идват при Него, защото при Него е много хубаво! А “непознатият Чичо” се прави на външно безразличен и с копнеж в сърцето чака и останалите деца да дойдат при Него!
Автор: Секретко, Благодарение на Божията милост