Исус е представен като безценен скъпоценен бисер, за който човек когато го намери и продава целият си имот само и само да може да го купи.
 
Щастието не идвало само, а с благодарността

Щастието не идвало само, а с благодарността

Ще започна статията си с тази мъдра мисъл на моят вуйчо. Замислих се, колко благодарни се чувстваме, когато някой външен човек направи нещо мило и добро за нас, когато помисли за нас и постави на преден план нашите нужди пред своите. А забелязваме ли колко често това го правят нашите близки, любими хора – съпруги, съпрузи, майки, бащи, братя и сестри, а защо не и деца, а ние дори не забелязваме тяхното мило, добро и жертвоготовно отношение, считаме го за даденост, все едно че са ни длъжни да го правят.

Е, не! Никой не ни е длъжен за нищо, дори и най-близките. И за това си заслужава човек да се поспре за малко, да помисли и да каже една добра дума, да поблагодари на тези специалните, които всеки ден са с нас, и които много често улисани в забързаното ежедневие, дори не забелязваме. И то да го направим не еднократно, и после да забравим, а напротив – да превърнем оценяването на близките ни хора в начин на живот!

Ето една интересна идея от Божието Слово:

2 Царе 12 глава:
16 Давид, прочее, се моли Богу за детето; и Давид пости, па влезе та пренощува легнал на земята.
17 И старейшините на дома му станаха и дойдоха при него, за да го дигнат от земята; но той отказа, нито вкуси хляб с тях.
18 И на седмия ден детето умря. И слугите на Давида се бояха да му явят, че детето бе умряло, защото думаха: Ето, докато детето бе още живо говорехме му, и той не слушаше думите ни; колко, прочее, ще се измъчва, ако му кажем, че детето е умряло!
19 Но Давид, като видя че слугите му шепнеха помежду си, разбра, че бе умряло детето; затова Давид каза на слугите си: Умря ли детето? А те рекоха: Умря.
20 Тогава Давид стана от земята, уми се и се помаза, и като промени дрехите си, влезе в Господния дом та се поклони. После дойде у дома си; и, понеже поиска, сложиха пред него хляб, и той яде.
21 А слугите му му казаха: Що е това, което ти стори? Ти пости и плака за детето, докато беше живо; а като умря детето, ти стана и яде хляб!
22 А той рече: Докато детето беше още живо, постих и плаках, защото си рекох: Кой знае? може Бог да ми покаже милост, и детето да остане живо.
23 Но сега то умря. Защо да постя? Мога ли да го върна надире? Аз ще ида при него, а то няма да се върне при мене.

Цар Давид прави всичко по силите си да спаси детето си, докато е живо. След като детето умира обаче, става и продължава животът си.

Колко често ние правим точно обратното – докато близките ни са живи, се държим с тях така все едно че не съществуват, а когато починат и почваме да правим помени, да ходим на гробове и да се грижим за мъртвите все едно че са живи.

Ценете близките си, докато все още ги имате. Защото животът е твърде кратък.

Благодаря ти мамо, за това че си такава прекрасна майка! Любовта ти към нас твоето семейство си личи в хилядите малки дела, които ти тихичко извършваш ден след ден. Благодаря ти и на теб татко! Ти не си много по приказките, но винаги си готов да се откажеш от нещо, за да има за нас. Благодаря и на прекрасният ми брат, който мисли за нас и не ни забравя, нищо че живее на голяма дистанция. Благодарен съм и за добрата и разбрана снаха, която доведе брат ми. Благодаря и на моят вуйчо, който е вярно сърце, винаги на разположение ако имам нужда от него. Радвам се, че ви имам в животът си!

Автор: Секретко

п.п. Снимката е на Craig Adderley от Pexels

Ако желаете да прочетете и други статии от тази категория – щракнете тук: Вижте всички статии “За семейството”.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.